19.02.2017

Поморие се преклони пред Апостоловата памет

16839576_10208784854559605_1329772847_nВасил Иванов Кунчев – Левски, една от големите личности на българското възраждане, без да има образование карловецът издига идеи, които ни възхищават и днес. Неговата дейност, блестящи прозрения и вроден реализъм оказват особен принос в развитието на българската обществена мисъл през 19 век. Очевидци твърдят, че последните думи на великия българин са били „Боже, избави България“.

Днес се навършват 144 години от героичната гибел на Апостола. Поморие се преклони пред паметта му с общоградска възпоменателна церемония. Анелия Григорова – уредник в Исторически музей – Поморие изнесе слово и разкри интересни факти за живота на Дякона. Пред паметника му беше отслужена панихида и бяха поднесени венци и цветя.

16805363_1257400284295899_443791357_oНа поклонението присъстваха кметът Иван Алексиев, заместник-кметът Янчо Илиев, председателят на Общински съвет – Поморие Адам Адамов, общински съветници, общественици, жители и гости на града.

Годишнината бе почетена и от децата в 1 „A“ клас с класен ръководител г-жа Стефка Ангелова. Последния си час от учебната седмица те посветиха на Васил Иванов Кунчев, припомниха си за лъвското му сърце и положиха цветя пред паметника.

16809329_10208784868839962_1727954805_nВ края на церемонията бяха обявени и имената на отличниците в литературния конкурс за ученици на тема „Светостта на едно бесило“. Конкурсът в памет на Апостола бе организиран от ЦПЛР ОДК-Поморие и награди на първенците връчиха две от дамите в почетното жури – Анета Драгнева – Данаилова и Мариана Маринова.  Две от най-добрите произведения бяха прочетени днес пред всички присъстващи, а в таланта на младите литератори можете да се убедите сами (четете по-долу):

Първа награда при втора възрастова група – Поезия 

Татяна Владиславова Иванова – 8 клас, ЕГ „Гео Милев”, гр.Добрич, Клуб за творческо писане „Литературната къща”

ЛЕВСКИ

Вечен е погледът ти,
изморен от скитане
в миналото.
Надежда са думите ти,
високи и независими.
Сляпо е бесилото ти,
измъчено и забравено
от съмнения.
Лети споменът за очите ти,
пронизани от синя революция.
Неподвижни са дните
без присъствието ти.
Прозрачни са мислите ми,
държащи мемоара за теб.
Чувам стоновете на душата ти,
страхуващи се от настоящето.
Бягам напред,
но се връщам назад към теб.
Боря се с времето,
живеещо още сред робството.
Аз съм незавършена битка.
А ти? Ти си дръзка свобода!

 

Първа награда при втора възрастова група – Проза

Бианка Радева – 8 клас, Профилирана гимназия „Пейо Яворов“, гр. Петрич, ръководител: Здравка Трайкова

Апостоле, какво ли сърце трябва да имаш…

За да служиш, да вярваш, да не се отказваш от една човешка мечта нужна на цял народ. Да се опитваш да спасиш хиляди хора от примирение и страх, без да помислиш за собствената си гибел.  Да вярваш в промяната и упоритата народна работа, която да изведе измъчения български народ от вековното робство. Мечтата ти да бъде за чиста и свята република, в която всички имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност. Силният характер, титаничният дух, будният ум и безумната смелост те направиха безсмъртен. Не  допусна несгодите да сломят душата ти. Каква съдбовна мисия е да си апостол и земен  светец,  хуманист и човек, прескочил времето? Какво ли сърце трябва да имаш, за да не се побере в манастира и той да стане тесен за борбата – лична и общочовешка, на която без колебание да се посветиш? Не като роб, а като истински свободен човек…

              Апостоле, каква ли съвест трябва да имаш…?

За да бъдеш честен, да работиш за общото дело, да повярваш, че след теб ще тръгнат и други. Да не се отчайваш от несгодите, да се бориш за един идеал и за свободата на своето страдащо робско отечество. Да застанеш над омразата, да преглътнеш чуждото високомерие, умело да излизаш от интригите, да посрещаш недоверието и да продължаваш да носиш запаления огън на разума и духовната извисеност. Срещнал се с невежеството, егоизма и суеверието,  един велик българин не се предава, а обикаля милото отечество, за да вдига на бунт покорните. Каква ли съвест трябва да имаш, за да не вземеш нито стотинка от парите за оръжие и да страдаш със земята си и със своя измъчен народ?…

              Апостоле, каква ли душа трябва да имаш…?

Какво изживява душата на един вярващ духовен човек, който жертва себе си за велика кауза и за бъдещето на цял народ. Да напишеш в писмото до своя съратник Каравелов:  „Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хора” и да знаеш, че и ти „курбан ще станеш”. И до края на дните си дълбоко да съжаляваш не за своя погубен млад живот, а за невинните погубени българи…

Апостоле, какво ли перо трябва да имаш…?

За да напишеш:  ”Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си”. И така един дякон още в манастира да начертае своя жертвен път, да предопредели мястото си в живота и историята. Няма друга личност в националния  свят, която да е толкова чиста и свята и да се превърне в мерило за духовна светлина и духовна мощ. С каква пророческа сила са се подредили буквите във веруюто за „Свята и чиста република”, за да  вдъхнат надежда на един обезверен народ, който да повярва, че може да се обедини от мечтаната освободителна цел! Да не робува, а да извоюва човешкото си право на независимост. И със силата на буквите да предричаш, че е близко вече времето – българинът не ще бъде роб, а свободен.

                Апостоле, какъв ли дух трябва да имаш…?

За да вървиш по път неравен, мъчителен и страшен към свободата на славната и велика България. Духът на един силен и смел родолюбец успява да обедини усилията на своите съратници. Загърбва всичко в живота, не създава свое семейство, изоставя дома си, за да се превърне в символ на съвършенството на човека. Да съчетае у себе си силата на достойнството, гордостта, готовността за саможертва със скромността на добротата и безграничната любов към хората и родината. Какъв ли дух трябва да имаш, за да станеш легенда – реална, но и необикновена за човешката мярка, да се издигнеш до величието на човешкото, но и до трагичната самота на героичното страдание!
Въпросите на историята…
Въпросите, които поставя не историята…
Въпросите, които задават Сърцето, Съвестта, Душата, Перото и Духът на един добър човек…

 

Първа награда при трета възрастова група – Поезия

Николай Тодоров – 11 клас, 85 СУ „Отец Паисий“, гр. София

Светостта на едно бесило

Размисъл пред една картина (худ. Борис Ангелушев, „Обесването на Васил Левски“)

Зловещо, страшно е това бесило –
то не издава вопъл, нито звук.
Безгласен сетен дъх е приютило –
духа на Дякона чутовен, но нечут.

Докосвам с поглед мрачната картина,
усещам гарваните как крещят
и зная: „Жив е той“, не е преминал
в света на сенките – той тук е, в моя свят.

И тъмнината сякаш се разпръсва,
но не от розов лъч на утринта –
от вярата, която пак възкръсва
потъпквана, но жива в пепелта.

Поглеждам пак ужасното бесило,
инстинктът ми е да го разруша…
Не мога! С ореол го е обвила
на Дякона спасената душа.

Бесилото на Дякона остава
не паметник на мъка и тъга…
Народът го превърна в незабрава
на своя син, едничък на света!

 

Първа награда при трета възрастова група – Проза

Станислава Стефанова – 10 клас, Профилирана гимназия „Пейо Яворов“, гр. Петрич, ръководител: Здравка Трайкова

СЕЯЧ НА ВЯРА И ЛЮБОВ

                Дяконе…

Не си оставен в безпаметното минало. И днес огряваш с бяла светлина сърцето на българския свят, а името ти с гордост се предава на новите потомци – чисто и неопетнено. Безутешният плач на родината по тебе още отеква дълбоко в народната съвест. Споменът за предателството продължава да виси на бесилото. И сияеш във висините на вечността, обгърнат в необятно преклонение пред святото ти дело…

                Това бе твоят Рай…

Връзката на духа ти с твоя Бог. Монашеското расо обличаше душата ти, устремена към християнския мир. От него почерпи любовта към ближния, която порасна в безкористна готовност да служиш на дело, по-голямо от самия теб. И дори на бесилото пожела да те запомнят и споменават като йеродякон Игнатий, защото християнската ти вяра се превърна в твоя човешка същност и осъзнатост дори за неизбежното.

                   А Адът…

 Адът беше робски. Отчаянието носеше на гръб мъката на всеки изгубен живот, дръзнал да посее вяра. И тогава се изправи ти, изпрати те историята – един безстрашен син на своята родина. Душата ти не се побираше в оковите на манастирската килия. Скиташе се, търсеше, рискуваше, мечтаеше и вярваше. Пръв съзря в духовността си лика на избавлението и го сочеше непримиримо пред слепите очи на своите събратя. Даде всичко за тази древна изстрадала земя  и опази спомена за нея, за да види народът й светлината на свещените ти думи и да почувства копнежа за чиста и свята република. Така сътвори духовния рай и блажения блян за свободно отечество. Закърпи народния дух и събра камъните на пробудената воля, за да се издигнат като крепост. Съвестта ти поведе един изплашен народ към безумен порив за свобода. И всеки повярва в идеала и споделяше бунтовната жажда за справедливост. Камък по камък повече от хилядолетие тази земя е бранена с плът и над нея вятърът може да развява само знамето на българския дух.

                   Новият Рай…

Завръщането в Рая започва със свободата. Родолюбието на един човек преобърна пътя на историята и на всеки, докоснал се до неговата истина. Примерът му беше път за всички, които вдигнаха глава и тръгнаха след него. В тази титанична саможертва народът откри своята смърт и своето спасение. И там, на необозримия връх на вечността, се извиси безсмъртието на победилата духовна свобода.

                    Ад или Рай е днешното време…

Кой помни твоя идеал?! Кой пази  в сърцето си великото слово на духовната добродетел?! Вятърът заличи тежестта на стъпките ти, времето заглуши гръмкостта на думите ти, заспаха умовете на днешните покорни хора. Гледат образа ти на плоския портрет, но помнят ли скритото в душата ти, разбират ли величието на твоята личност? Очите ти пораждат ли и днес нетърпим копнеж за свобода? Успя ли  бесилото безпощадно да прободе народното сърце и там да увисне  безвъзвратно загубената човешка искра? Но последният взор на очите ти засия със светлината на твоята вяра, за да буди умовете, заключени в незнание. На тях говорят сините ти дълбини от плоския портрет.

                     Дяконе…

Според вярата си прие неизбежния край за начало. Не доживя свободата, но на бесилото я извоюва и я спечели по пътя до него, за да бъдеш сеяч на достойнство и проста любов. Такава, каквото я научи от Бог.

Първа награда при първа възрастова група – Поезия – не се присъжда
Първа награда при първа възрастова група – Проза – не се присъжда